* * *
Непревъзмогнати лунни тръпки
се прокрадват по стъпките на нощта,
тихо умират незабелязани,
молещи,
искащи
да докоснат ръцете ми,
те не достигат до мен.
Аз не смогвам на ударите на сърцето си,
самоубивам се и се раждам
във всяко стенание
на любов и превратност,
изнасилвайки спомена
болен
от солта във очите ми.
Машинално се отбивам до вчера.
По пътя се срещам
и се мразя.
Пренаписвам се, но съм същата.
Наивността ме разяжда, за да
доведа болката до оргазъм.
Рисувам се,
гола и търсеща спомен за дъжд,
за да намеря думите,
останали по устните ти,
които не успях да чуя,
и неканена се завръщам към себе си.
Завъртам се по стрелките на часовника,
но за да намеря отговорите,
трябва да обърна посоката.
Пак съм тук в началото на "кръга",
но то не се превръща в край,
защото съм слаба.
© Ирен Попова All rights reserved.
