* * *
Казват - страданието извисява духа,
а мен тази болка така ме убива.
Нали страданието открива света,
защо тогава в мен всичко умира?
Тази мъка от всичко ме скрива,
тя ми пречи да бъда щастлива,
тази тежест не ме извисява,
тя ме погребва, моите сили изпива.
Будя се в утро, а потъвам в мрак,
денят ме измъчва, превръща се във враг
и боря се с него, но все той надделява,
мечтите ми за спасение
страданието ми в мрак изоставя.
Скривам се и потъвам в червени сълзи,
сълзи на някоя друга,
плач на някоя луда,
живееща в мен от години, не дни.
Денят минава, аз все се пазя от него,
пренасям мъката в черната нощ,
още по-тъмна тогава тя става,
а в мен не остава и най-малка мощ.
Това страдание - нима то ми помага,
та то изпи живота в мен,
то ме срива, облива в кръв
всяка нощ, всеки ден...
А мъката в мен всичко изгони,
остана да властва сама.
Впи се в мен и изпива сълзите ми,
скри се в мен, за да прояжда сърцето ми.
Как страданието прави ви силни,
защо мен ме смаза, уби ме?!
В утро се будя и отварям очи,
без светлина да съзирам
и пак всеки ден наново умирам.
© Румяна All rights reserved.
