...
Ослепях ли... вече и с двете очи...?
Какво пък, остана ли нещо за гледане?
Светлината процежда последни лъчи
отразили нечия жажда за вземане.
Тъмнината ще скрия, за да давам кураж
на всеки, загрижен за моето "нямане",
а сърцето, непознало лъжа и дублаж,
ще ме води със своето вярване.
Няма вече снимки и цветни пейзажи,
само спомени в черно и бяло,
а часовникът спрял, сякаш иска да каже,
колко истини скрива грешното тяло.
Сякаш пак съм в утробата,
топла, приятна, спасила момента,
в който вкусвам любов по-красива от хората,
с душата си.... моя плацента...
© Петър Трифонов All rights reserved.
