* * *
Косите си привързах с вятър в утрото,
в очите ми стопиха се мъглите.
В очите ми потъват всичките лъжи
за туй, че съм или ще бъда... Късно е.
Ръцете ми са рани - от калта,
в която мимолетно се заравям
и търся в нея земна благодат,
и чакам... а почти е есен.
В гърдите ми надига се стихия -
и пак недоразбрала, че... боли.
И колко много съм напреднала в живота?!
... Не съм усетила, почти.
Душата ми се лута, неуспяла
за сетен път да търси брод,
погледнах утрото и тихо го попитах:
Живот ли е това, кажи?!
И докога?! Все тъй безпътна
ще се скитам? Ще падам,
ще се надигам с вързани очи?!
До... отвъд?! Не се търпи!
в очите ми стопиха се мъглите.
В очите ми потъват всичките лъжи
за туй, че съм или ще бъда... Късно е.
Ръцете ми са рани - от калта,
в която мимолетно се заравям
и търся в нея земна благодат,
и чакам... а почти е есен.
В гърдите ми надига се стихия -
и пак недоразбрала, че... боли.
И колко много съм напреднала в живота?!
... Не съм усетила, почти.
Душата ми се лута, неуспяла
за сетен път да търси брод,
погледнах утрото и тихо го попитах:
Живот ли е това, кажи?!
И докога?! Все тъй безпътна
ще се скитам? Ще падам,
ще се надигам с вързани очи?!
До... отвъд?! Не се търпи!
© Нели All rights reserved.
