666 мига от есента
И падна синкав мрак.
Денят се свлече,
изтлял между въздишки две солени.
Една сълза към Бога се оттече,
преплувала дори кръвта във вените.
И стана нощ.
От тези, във които
лихварят Време тихичко отключва
и сяда до душата ми протрита.
На нея й се вие като куче,
скимти от сто години натъжено,
но той мълчи. Мълчи и се усмихва.
С мъниста смята питото-платено,
а демоните в клоните притихват.
Дошъл е отдалече, да остане...
С парче изстинал спомен го гощавам.
(Останалото хвърлям го на враните.
Изстрадано и жилаво, не става.)
Говорим си с лихваря до заспиване.
Платих си всичко. Честно, до стотинка.
За всяка крехка обич, всяко кривване,
за раните, за всяка драскотина.
Платих си щедро с лихвите. И с болката.
Изпращам го по изгрев.
Вън е бяло.
Останах с малко.
Колкото е – толкова.
И с него ще започна.
Отначало.
© Яна All rights reserved.
Радвам се, че ти е харесало стихчето.