***
Недей ме пускай да си ида! Никога!
Особено, облечена със твоя риза!
Понякога тъй имам навик - да задигам
това, което сам не ми харижеш.
Понякога съм също много неразумна,
сама за себе си непредвидима.
А иначе, то кой ли бяга пък от хубаво,
щом цялото сърцедоволство има!
От тебе тръгна ли си, ще е страшно!
Почти я виждам - пустош неугледна!
Ще се озъртам, бягайки по пътя прашен,
подгонена от страховете черни.
Но самотата, винаги от мен по-бърза,
ще ме настига - грозна, уродива.
И злостно спомените ми за теб ще къса,
и много явно ще ми се присмива.
Над мене ще кръжат тишийни тумби.
Тъй остри нокти има тишината!
Със скоростта на огън ще се спуска
и ще кълве до кокал от душата ми.
А виковете ми ще удрят в нищото,
за да се върнат в мене удвоени.
Да се проклинам, знам, ще е излишно,
да си простя пък - непосилно бреме.
След време сигурно ще ме потърсиш,
последвал стъпките ми избледнели...
Ала едно дърво, самотно, насред пътя
задигнатата риза-радост ще ветрее.
© Таня Донова All rights reserved.
