Ако любовта очи имаше,

ти да си слепец.

Ако любовта уши имаше,

ти да си глух.

Ако лъжите вериги имаха,

да ме бяха оковали.

Ако мечтите ключ имаха,  

да ме бяха освободили.

Ако аз сърце имах,

да беше на птица.

Ако ти сърце имаше,

да бе то искрица.

Ако очи истински имах,

да миех болка от тях.

Ако душа майчина носех,

да бях тебе носила.

Ако любовта думи имаше,

тонове да бях изписала.

Ако щастието път имаше,

да се бях изгубила.

Но ако аз спра да те обичам сега,

да не ме посети любовта.

Ако да опитвам спра,

от сълзите ми да стане река.

И ако теб те слепи безсмислена лъжа,

дали ти си любовта?

Ако аз спра да вярвам в това,

дали ще те изгубя сега?

Ако аз те изгубя сега,

ще ме е страх за първи път от самота.

Ако те извикам сега… не ти си глух.

Ако те спра сега,

ще прогледнеш ли?

Ако изкрещя,

ръка ще протегнеш ли?

Ако те чакам сама във студа,

ще ме стоплиш ли?

Ако те гоня в съня,

ще ме хванеш ли?

Ако избягаме от проблемите,

просто за да видим какво всъщност имаме,

ще ме последваш ли?

Ако на вратата ти почукам, кажи,

ще отвориш ли?