* * *

Грешница или светица

Бягайки от деня

и сливайки се със нощта,

открих аз истината за света.

Някои ме наричат грешница,

за други съм светица,

но сама аз зная, че съм просто една скитница.

Скитам се безцелно между доброто и злото,

мъча се да открия истината, скрита толкова дълбоко.

Ала единственото, що намирам,

е една дълбока пропаст, в чиито обятия пропадам,

на лъжата робиня ставам.

Събуждам се – сама и наранена,

а заспивам подслонена,

в нечии обятия пленена.

Някой ми говори нещо,

бръщолеви ми горещо –

колко ме обича и че в името ми свято

 той се врича,

че след мен от всяка друга се отрича.

Аз не вярвам, никак даже.

Просто поредният измамник се опитва да излъже.

Колко много минаха такива!

А колко много ще останат...

Ех, сърцето женско сам-само заспива,

упоено от думите красиви,

нямаме право да обвиняваме измамници игриви.

Ние сами сме си виновни,

че ни привличат толкова греховни

помисли, желания,

едни очи, в които се четат разкаяния.

Не помня аз поредното лице,

опитах се да предпазя своето сърце,

което толкова пъти се подлъгваше по нечии ръце,

че стана нежно и ранимо като птиче перце.

Избрах си този път –

Любовта да не слушам, а Греха,

който ми шепти със нежен глас:

„Забавлявай се, напук на всички нас,

които ти нареждаме да се влюбиш и себе си да погубиш.”

Пропуква пак зората, а аз съм в нечие легло,

в стая, ухаеща на парфюм и среднощни грехове,

на първично зло.

В тъмното обличам свойта рокля,

направена от безразличие

и излизайки на улицата, слагам маската

на разумното приличие.

И ето, пак светица ставам,

нежно, мъничко дете,

звяра в мене укротявам,

 завързан за вериги го призовавам

да изчака следващата нощ и да не ме сломява под свойта мощ.

Че грешница съм – да не ми напомня,

защото единствено така запазих своето сърце

и едно нежно лице – на светица.