Казваш Сбогом,

а не знаеш ли,

че сърцето ми

пред теб лежи,

че душата ми изпепeли,

че съм твоя,

а ме захвърляш ти!...

Любов, любов...

Защо светът е толкова суров?

Едва се раждаш и умираш,

плам ярък сред безброй мъгли,

затваряш своите врати,

отнасяш щастието като сън,

оставяш нас сами навън

да бродим бледи и сами,

да губим крехките мечти.

Надеждите ни се стопяват

и само спомени остават,

душите, търсещи смъртта,

оставяш в вечна самота.

И търсим рози, а намираме бодли,

забравяме, че други сме били

и ставаме жестоки, празни,

нещастни и еднообразни.

Все  лутаме се без посока,

защото в нас е раната дълбока...