* * *
Казваш Сбогом,
а не знаеш ли,
че сърцето ми
пред теб лежи,
че душата ми изпепeли,
че съм твоя,
а ме захвърляш ти!...
Любов, любов...
Защо светът е толкова суров?
Едва се раждаш и умираш,
плам ярък сред безброй мъгли,
затваряш своите врати,
отнасяш щастието като сън,
оставяш нас сами навън
да бродим бледи и сами,
да губим крехките мечти.
Надеждите ни се стопяват
и само спомени остават,
душите, търсещи смъртта,
оставяш в вечна самота.
И търсим рози, а намираме бодли,
забравяме, че други сме били
и ставаме жестоки, празни,
нещастни и еднообразни.
Все лутаме се без посока,
защото в нас е раната дълбока...
© Надя All rights reserved.
