* * * *
Душа, прости ми, че те опетних
затъвайки в човешкото си его.
Това, което пиша не е стих.
Аз търся в отражението си бледо
онази тиха, крехка чистота
която озаряваше денят ми...
Душа, прости ми тъмната следа
от мислите, делата ми безпътни.
Изпитвах гняв, съмнения и страх
прострелвах с думи, вместо да прегърна.
Изгубих се, а даже не разбрах
и трябва, трябва вече да се върна
към себе си и светлото във теб,
към майчините длани на Доброто.
Душа, надей заспива в този лед!
Изгрей, за да обикнем пак Живота!
Сега вървя по тих, безлюден път,
тъй както думите вървят по листа.
Под стъпките ми спомени болят,
но болката умее да пречиства.
Усещам как невидима ръка
към нещо светло, истинско, ме тегли
и знам, че трябва да се доверя,
преди да се изгубя аз безследно.
И тази вяра като пътен знак
през тъмните ми сенки ме повежда
и чувствам я, и я усещам пак...
любимата ми, милата надежда.
Любов и прошка се наливат в мен,
очите ми се пълнят благодарно
и вече знам, че този път е верен
и вече знам, че преди всичко трябва
до Него аз да стигна най-напред,
пред Него да застана аз такава -
белязана с човешки грехове,
объркана, изплакана, разкаяна.
С наведена глава в светия храм
пред бог Исус Христос да коленича.
Една молитва наизуст не знам,
но сълзите ми винаги потичат
когато Го усетя със сърце,
когато съм разголена до кости,
догаряща, като църковна свещ,
изправена пред Истината проста.
Във вечното житейско криволичене
пътеки има всякакви. И много.
Най-вярната посока е "Обичане"
Най-важната пътека е до Бога.
Усещам как във този честен миг,
дописвайки с треперещите пръсти
как цялата вселена в мен трепти...
Какво неописуемо присъствие!...
Душа,
аз вече виждам своя път
и ще отмия всяка твоя рана
със сълзите, които днес валят...
Ще се завърна в теб.
И ще остана.
Павлина Соколова
© Павлина Соколова All rights reserved.
