А някой свил на рамото луна
Мирише на чимшири и на дим
и по небето вятърът гадае,
дали ако за малко замълчим,
ще чуем и сърцата си накрая?
Препускаме, крещим – човешка сган.
Ръцете в джоба, маските, страхът ни...
В очите ни денят до дъно взрян,
е буца тежка. Кой да го преглътне?
В гърдите камък и затвор за дом.
Чернилки телевизор каканиже,
къде ли е и вярата ни, щом
ни Бог е Бог, ни ближният е ближен?
Въпроси по корнизите висят,
животът си отива, бърза, бърза...
Единственото сигурно е, брат,
че онзи свят, той в кърпа ни е вързан.
А някой, свил на рамото луна,
сълзите ѝ със стихове изтрива.
Поет, глупак. Пак пише. Ей го, нá!
Усмихва се и свирка си щастливо.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
