А в блясък къпе се луната
А в блясък къпе се луната
Когато вечер над гората
полъхне повеят несмел
и трепне, като лист тъгата
по рицаря от моя сън...
Гръдта ми сякаш с остър трън
пробожда я нощта навън,
а в блясък къпе се луната...
Любов - тъй тъжно непозната
в ума ми той с цветя е вплел,
вървя към него - в необята,
но няма за скръбта ми лек...
Освен да падна в миг нелек
пред взора му най-мил и мек,
да моля с вопъл аз съдбата...
О, блян - измамен, в нощ чудата,
покоя от деня ми взел,
обърква на Амур шегата,
омайва с неизказан чар...
Дали от свода той е дар
или е лошо хвърлен зар...
В сълзи разплитам си косата...
От сън душата ми се мята,
от мъж що в мен не се е клел...
Дали ще понеса обрата
в тоз здрачен и коварен час,
че манната ни не е с нас,
макар да викам пак без глас
и в мен да тлее мисъл свята...
Не страст от сънища излята
е мойта най-желана цел...
Но счупих си аз днес перата
и листа ми остана тих...
Как исках с тоз последен щрих
да свърша клетия си стих...
Ще тръгна утре през росата...
© Светла Асенова All rights reserved.
