# # #
Разбридания ден поръбвам с рими.
И всеки бод отляво ме пробожда.
Нощта е блудница с очи незрими,
която с лунните лъчи прохожда.
Със груб канап закърпих всички рани,
под тихата упойка на звездите.
Небе-клошар със облаци раздрани,
и вятър-скитник в думите си вплитам.
Че щастие не скътах в свойта пазва,
пилях го след любови и надежди...
Но чужд на всяка подлост и омраза,
добре се чувствам в старите одежди.
Заглъхват по паважа мойте стъпки -
тегел небрежен с нескопосан бод.
Отдавна е душата ми на кръпки -
зашити мигове със бял конец живот...
© Димитър Никифоров All rights reserved.
