Абстинентно
Кучето надупчи тишината с хриповете си.
От козината му изпаднаха няколко букви,
колкото да отбележат бегло присъствието му.
Спеше и хъркаше, стиснало с лапи
въображаема котка, мъгла и скимтене.
Опашката му разреждаше въздуха бавно.
На същата плоскост, но малко по-вляво,
Джесика и Джерико си споделяха тайно
две чаши рубинено кисело вино,
наметнати с тясно и хладно мълчание.
Кокаиново-белите им прозрачни души
ги бяха пристрастили един към друг.
Абстинентно и лудо се любеха двамата,
когато имаше гръмотевична буря.
А думите им — малки и тънки,
заедно с всички любовни стихотворения,
се бяха превърнали в километри безмълвие.
Джесика и Джерико бяха изминали
пътищата към себе си и обратно.
Останаха им само пет магистрали,
три кръстопътя и няколко края.
Спомените, които ги свързваха,
се пръснаха на двадесет атома,
преди да успеят да ги вържат за китките си.
Нямаха навик да се прегръщат спонтанно.
И устните си дори не докоснаха
да не би да прокърви обилно пак изгревът
и да се отвори хоризонтната му рана.
А очите им –
четири светли луминесцентни отрязъка,
осветяваха тъмния двор.
Нощта беше срязала с нож за писма
погледите им по средата на ириса.
После плакаха дълго и напоително.
Превърнаха зеления гръб на тревата
във водно-пречиствателна станция.
. . .
Кучето трепна и изръмжа в съня си.
Успя да стресне заспалата сутрин.
Джесика и Джерико още си пийваха
от същото стипчиво вино.
Тишината ги беше уморила до смърт,
а пък и нямаше защо да бързат.
© Пепър Формаджи All rights reserved.
