Анатемосах те
Анатемосах те, любов, когато някога
прошумоля край мен забързано.
Защото някой някъде те чакал,
(а аз ти бях във кърпа вързана...)
Отмина ме, не спря, не ме видя.
Почувствах се прозрачна като въздуха.
Да те намразя все пак не успях -
не те познавах още до обвързване.
Разказваха ми колко си красива
и шеметна, потайна и коварна.
Преструвах се, че съм щастлива,
щом във капана ти не съм се хванала.
Във книгите написано бе всичко
и аз те опознах (но на теория).
Какво е то - до смърт да те обичат.
И вярвах, че и аз така го мога.
Без тебе и встрани от теб животът
повтаряше се, предсказуем, скучен.
Отричайки ни бъдещето общо,
вратите катинарно си заключих...
*
Защо си дошла и ме гледаш
със поглед на улично куче?
Признаваш си значи по бедност,
че може на мен да се случиш...
Усмихваш се, сякаш не виждаш
в косите ми белите нишки.
Не знам аз защо се усмихнах.
И как се оказах подире ти...
И как ми строши катинарите,
а нежни са твоите длани...
Не питам защо си при мене сега,
а време имам ли, за да останеш?
© Дочка Василева All rights reserved.
