Андерсенов кавър
или "Да поискаш да бъдеш човек"
музика
Бе есен, и вятърът беше приседнал сред розите,
да пълни тюрбана си със листопад.
От малкото езеро в папрат и мъх, срещу котиджа,
ме гледаше черният лебед с тъга.
Останал бе с мен след ятата отлитащи лебеди,
защото поиска да бъде човек.
По стръкче коприва на прага, от него донесено,
намирах да чака, да се изплете.
Заплетох му риза, с горящи ръце от копривата,
в замяна оставях му късчета хляб,
а времето скрипна - дойде в скрежна мантия зимата,
в стъклата забръска с грахулки от сняг.
Плетях и наричах наум от невяра подгонена,
от погледа плах на две тъмни очи,
с надежда забили в сърцето копривени корени,
и няма молитва да биха били...
В нощта срещу Богоявление скръцна вратата ми,
пристъпи във стаята лебедът черен,
разпери, и мълком към мене протегна крилата си,
очаквайки риза връз него да метна.
Уви... Не успях, не сколасах с ръкава и - десния...
Ръцете ми тупкаха в кървави рани,
и гузни мълчаха, отпуснати в скута при плетката,
виновни, че чудото няма да стане.
"Прости ми! - повтарях - Не сбъднах аз твоята приказка...
А толкова бързах... Прости - закъснях!"
По бузите пъплеха грахчета мокри - сълзите ми,
под погледа лебедов, свит във молба.
Часовникът би полунощ. С шия стрелна се лебедът,
и в клетата риза промуши се сам -
изправи се сянка на мъж по стената, и беше тя
отдясно с крило, а отляво с ръка.
Но беше човек! Наследил лекотата на птицата,
продума, усмихна се, и проумях -
светът носи гена за "пъстри очи" от различните -
най-истински хора са тези - с крила.
Отвън заваля сняг на меки парцали. В камината
припука разжарен до алено пън.
В прегръдка от черни пера, кротко спяха вините ми,
заслужили в тази нощ праведен сън.
© Радост Даскалова All rights reserved.
