Анти
След поредната измислена година.
(Нали земята може да си се върти дори без календара. Дали?)
След безсмислието на поредните новогодишни празненства.
След отсичането на петдесетте милиона коледни дръвчета.
След изхвърлените тонове храна от ресторантите.
След препълнените кофи за боклук и улични кошчета пълни с празните бутилки от шампанско.
След гръмотевиците на дванадесетият час.
След ритуалните целувки.
След строшените чаши от шампанско.
След още сто хиляди безсмислици, които ми приличат по-скоро на безмислени вакханалии, отколкото на празник.
След тъгата, която те обзема когато си погледнеш празният портфейл.
Особено след празният портфейл.
След всичко това и аз като един герой на Чехов разбирам, че по някакви много неясни причини, и аз като него се чувствам нещастен, когато хората са толкова напудрено щастливи.
Може би съм опериран от нещо си,
За мен да си щастлив - това например е да доживееш края на войната.
Сигурно си има име тази болест - да търсиш винаги причини, но и аз като едно изтървано куче ровя и търся, тръгнал по следата на смисъла.
Зная, че едва ли ще ми хареса това, което ще намеря след толкова тичане и ровене.
Както знам, че това нашето не може да е празник;
То е опит за убиване на болката чрез жертвоприношение.
Чрез самоизяждане.
Чрез самоизпиване.
Да празнуваме повторяемостта на всичките си грешки, но да празнуваме с лъжливата надежда за промяна.
Това е малкото ни ранообразие.
Малката ни споделена радост.
Малкото ни " нали всички сме хора"
Малкото откъсване от всичко по часовник.
Малкото потушаване на огъня.
Малкото ни виждане с приятели.
(Сякаш досега сме били в затвора!)
Малкото ни презареждане.
Защото и догодина милиони коледни дръвчета чакат точно нас да ги отрежем.
Милиони тонове работа чака точно нас.
И така или иначе ще ни скъсат гъза от бачкане.
© Svetoslav Vasilev All rights reserved.
