Апостолът на свободата
АПОСТОЛЪТ НА СВОБОДАТА
Злокобна дата. Вледеняващ студ.
Помръкнало от скръб небе.
Настръхнала и ужасена,
от мъка побеляла е земята.
Дори и вятърът,
подгонил облаци зловещи,
прощална песен извисява,
в която... само болката звучи.
А там – до градския пазар,
най-страшната бесилка,
безчувствено мълчи.
С преметнато през шията въже
и гордо вдигната глава,
един достоен мъж,
превърнал се в легенда,
отправя със надежда взор
към бъдещото на България
и на всички нас.
Изтръпва цялата вселена -
угасват нейните звезди
в предсмъртния му час.
От неговата твърдост победена,
стъписва се дори смъртта.
Гредата тихо изскриптява -
бездушното въже прекъсва
последната му глътка въздух
и тялото увисва
с отворени очи...
навярно още вижда
несбъднати мечти.
Така решила бе Съдбата
с живота земен да приключи...
Апостолът на Свободата.
На този ден,
смирени и с приведени глави,
стоим пред паметник безмълвен.
Но бронзовият лик е сякаш оживял
и с погледа си дръзновен
пречиства нашите души.
И в този миг не трябват ни
хоругви и икони на светци,
че няма със кого да го сравним.
Ненужни са и лаврови венци
за делото му свято и велико.
Над образът му свиден,
чутовен подвиг вместо ореол блести.
Не трябват ни и свещи
със пламък краткотраен,
че трудният ни криволичащ път
завинаги ще бъде осветяван
от огъня в духът му всеотдаен.
Минаха толкова години
откак достойно, но... и огорчен,
напусна този свят.
Сега потънали във скръб мълчим
и пак те молиме...прости ни,
Апостоле, любим.
....
© Христо Запрянов All rights reserved.
