АРТИЛЕРИСТ

- Сургуч, донеси захарницата, че туй кафе ша ма отрови бе – провикна се Митьо Семето от ъгъла на кафенето, ама бай Гатю Сургучев си стои невъзмутимо на бара и хич не трепва даже. После се обръща, захапал фаса с ъгъла на големите си бърни и внимателно пристъпва към масата, та да не разлее чайчето и конячето си.

Семето стана ядосано, нервно притича до бара и обратно, вече със захарницата в ръка.

- А, на здраве наборе – хили му се насреща Сургуча и отпивайки от конячето премлясква дваж, триж.

- Ти, що са праиш на глух бе – сопна му се дребното Семе, а почти двуметровият Гатю го гледа на шарено, разтеглил в добродушна усмивка огромната си уста:

- Кво кайш, Семе?

Семето ме сръгва в ребрата, удря ми един мигач и без да си снишава гласа занарежда:

- Бре-е-е, тоя наистина е оглушал! Не бях го виждал има-няма три години, щото нали си беше изнесъл на вилата – и като измести стола си до Гатю, му изкрещя в ухото – Ти, артилерист ли си бил бе, че не чуеш?

- Аха – врътна глава Сургуча, изплю фаса и забоботи издебело: - Аз, Семе служих пълнач на 152 милиметровите гаубици. Тя като рече ба-у-у-у и шапката ти на 3 метра отфръча, а ушите ти 3 дни на заето дават. Та от тогаз, все ми е музика в главата и малко недочуям, ама нали и жената като хока нечуям, та затуй и апаратче не си купувам. 

Голяма работа бяхме едно време у артилерията, Мите, голяма-а-а – изпъчи се бай Гатю и като запали нова цигара, продължи: – Туй оръдие с верижен трактор го мъкнехме и 6 човека разчет към него бяхме. Аз например бях най-бързия пълнач у полка. Дорде младшият зададе азимутите, още преди мерача съм готов и само да рече „огън”, дърпам синджирчето и си запушвам ушите. 

Тъй му бях свикнал, че и досега, дръпна ли синджирчето на казанчето в кенефа, пак си ги запушвам. Само че оня ден съм забравил да си изуя гащите преди туй, та на сега ме подбива булката, че съм пак артерио, ама склерозен бе Семе –ха-ха-ха – довърши с гърлен смях спомените си Сургуча и пак сладко-сладко си цокна от конячето.