Аз, брадвата
Блести роса по ярката ми същност.
Разрязвам я на две с един замах.
Заточената ми усмивка стръвно
предвкусва кръв… Долавям нечий страх.
Усещам го физически. До нежност.
И с трепет милва хладната ми плът.
Скъсява се животът. Плаче бездна.
А аз съм болка. Горест. Аз съм смърт.
Разплата съм в ръцете на бездарен
чрез брадвата изправил своя бой,
изпитващ радостта да е коварен…
А този свят копнее за герой.
За онзи, който носи дива ярост
и има смелост. За добро и зло.
Той няма да те предаде от слабост…
за тридесет монети. От сребро.
А този тук разбира свойта низост –
в ръката му съм в роля на палач.
И ще сече от завист, и без милост.
И ще извика : „Аз не бях“. През плач.
Жени Иванова
© Jasmin All rights reserved.
