Аз нямам име
Прозрачна съм, стъкло съм и без плът съм,
обвивка нямам, нямам и лице.
Високо съм, стремеж съм, само долу
е плисъкът на моето море.
Разбих се във скалата, но не паднах -
поеха ме вълните в своя бяс,
предсмъртно корабите прореваха
от урагана, в който бях Аз.
Към дъното забързана се гмурнах,
зарових в пясъка поредния си страх
и с' сетни сили пак да се отблъсна
към висините някак си успях.
И там на синята повърхност възродих се -
дете, жена, усмивка, ураган...
Аз никога съм нямала си име,
съвкупна съм от целия си свят.
Метежна съм, разлята съм в нощта ти
и подредена до тревожност сутринта.
Приличам на жена в това безумие -
не съм, макар за теб да съм една.
Но виждал си ме, даже си ме чувствал
във огъня и гъдела в сърцето,
целувал си ме, дълго си ме любил,
познал мен - своята Потребност.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
