Балада за синеокото момче
То – синеокото момче –
ме посещава често денем
когато мрежите тъче
реката, да ми го отнеме.
Създадох го на този свят
русалките да му се радват.
Със песните си, тъй богат,
бе личен гост на всяка сватба.
За него пълната луна
бе спуснала дори пътека
до нея, скрита зад була,
да минеше със стъпка лека.
В една злокобна, тъмна нощ
в реката буря се развихри.
За миг, с необуздана мощ,
брега накъса с едри щрихи.
Преля голямата вълна!
В селцето къщите помете.
Момчето с лодката една
спасяваше по домовете
изпадналите във беда
деца и старци, без опора.
С веслата цяла нощ греба
месия в давещи се хора.
На остров в мътната вода
те – мокри – срещаха зората.
Остави тинеста следа
във празните души реката...
Години минаха. А тук,
кокетни, никнеха къщята.
Оттича се като в улук
встрани, край дигите, водата.
На синеокото момче
приживе паметник откриха.
Река в коритото тече –
обяздена, ленива, тиха.
© Иван Христов All rights reserved.
