Бавно...
Бавно...
от въздишки натежала,
приведена над тебе,
като плод узрял,
в очите ти съзирам огледало
и в него образа си отлежал.
Бавно...
уморена от целувки,
лепнещи в косите с мирис на треви,
бурни, тънки нишки,
страстно ни събират призори.
Бавно...
замълчала, онемяла,
със гласа си огласявам долини,
пълни и прелели от насита
на измъчени житейски дни.
Бавно...
затрептяла от очите,
че погледът ти нежно ме докосва
и свещите догарят в него сластно,
и сякаш всичко омагьосват.
Бавно...
че животът тъй забързан,
някак си ме вкара в своя дом.
Нямам ключ оттам, а съм заключена...
Бавното... то всъщност е бегом.
© Силвия All rights reserved.
