От някои затвори не можеш да избягаш.

Там пазачите нямат очи и ядат

ириси с хищни пръсти.

Стените са от оризова хартия, а решетките –

от клонки на кипарис.

И пропускат изгреви, залези, думи и лица.

Сутрин получаваш дажба –

кафе и цигара за закуска. За вечеря – джин.

В килиите растат дървета – ели и летни круши.

В тези затвори винаги е 4 следобед,

по средата на нещото.

Рееш се в самото съществуване, толкова

нажежено, че или е пустиня, или е ад.

И хората във тях са много,

толкова безкрайно много, а се смеят.

Сякаш няма стени.

Сякаш безоките пазачи не поглъщат

орехи с черупките в

безкрайни трапезарии.

Рано сутрин и по здрач въздухът

се раздвижва и лицето ти се покрива

със роса. Тогава сякаш е есенно утро,

сънят ти идва леко и

дори обезкървените кафе и цигара

имат вкус на нещо някъде отвъд.

И е лесно сякаш да избягаш.

Но в някои затвори часовниците не

вървят, а ако вървят –

то е само на обратно.

Синевата жули коленете ти като асфалт.

Пазачите ридаят без очи, докато

чистят семките от купчините ябълки.

От някои затвори не можеш да избягаш.