От някои затвори не можеш да избягаш.
Там пазачите нямат очи и ядат
ириси с хищни пръсти.
Стените са от оризова хартия, а решетките –
от клонки на кипарис.
И пропускат изгреви, залези, думи и лица.
Сутрин получаваш дажба –
кафе и цигара за закуска. За вечеря – джин.
В килиите растат дървета – ели и летни круши.
В тези затвори винаги е 4 следобед,
по средата на нещото.
Рееш се в самото съществуване, толкова
нажежено, че или е пустиня, или е ад.
И хората във тях са много,
толкова безкрайно много, а се смеят.
Сякаш няма стени.
Сякаш безоките пазачи не поглъщат
орехи с черупките в
безкрайни трапезарии.
Рано сутрин и по здрач въздухът
се раздвижва и лицето ти се покрива
със роса. Тогава сякаш е есенно утро,
сънят ти идва леко и
дори обезкървените кафе и цигара
имат вкус на нещо някъде отвъд.
И е лесно сякаш да избягаш.
Но в някои затвори часовниците не
вървят, а ако вървят –
то е само на обратно.
Синевата жули коленете ти като асфалт.
Пазачите ридаят без очи, докато
чистят семките от купчините ябълки.
От някои затвори не можеш да избягаш.
© Ценка Гарова Всички права запазени