Белег по рождение
На мене връх не ми е писан по рождение.
Защо ми е? Без друго с облаци се любя.
Орисана съм да се скитам из ноември,
където слънцето в мъглите все се губи,
където дъждове косите си заплитат
и кичат ги със сенки от отминали лета,
а вятърът полифонично вие, без да пита
дали не ми додяват тежките му ноти самота.
Кръвта във мен не е със цвят метличина,
а по плебейски алена и с диво потекло,
и все не ù достигат вени – кипи, бушува, тича,
като жребец се мята, наденали му стреме и седло,
и все намира път до слепоочията ми прозрачни,
издавайки ме неприлично, че съм още жива.
А кръв, щом прага на плътта прекрачи,
земята жадна до последна капка я изпива.
Не ми се сбъдна да намеря своето море
и пясъка на дъното броя – и чакам пролет.
Kогато над река пресъхва всеки помен от небе,
и дъното небе е по неволя.
И само в нощите намятам се със синя тишина,
тогава слънцето провира се през мрачния покров
и блесва под лъчите моята единствена вина –
рожденият ми белег от любов.
© Даниела All rights reserved.
