БЕСИЛО
БЕСИЛО
Имаш живот,
Имаш мечти,
а вечно намръщен народ
все за нещо крещи.
Когато ти писва
заставаш и гледаш,
а връзката сякаш някъде липсва.
Поглеждаш скалите,
а те се изгубват нейде в очите.
Поглеждаш реката,
а тя бягя ли, бягя от теб,
търси зората.
Виждаш кълвач
и дърво избухнало в плач.
Палач и жестока съдба,
тъга в оредяла гора.
И падат изсъхнали клони,
Спираш и питаш-
„Кой от теб живота прогони?”
Кой ти даде бесило?
Какво във душата ти тъй с е впило?
Да вехнеш какво ли те кара?
Да умреш...какъв е товара...
А дървото...горкото,
То не помръдна.
Само мълчеше, не спеше,
А след секунда вече ръмеше.
Какво ли прочетох в сълзите?
Дълбоки ли доста бяхя следите?
Нито спеше,
нито дори от смъртта се боеше...
какво ли ме кара със него да плача,
да си спомня отново в съня за палача...
А каза ми то:
„Ти знаеш защо.
Ти знаеш за болката моя,
ти знаеш за него- пороя...”
Вятърът вее,
да си тръгна отново ми пее.
А корени стари в земятя
не щат и да чуват свирнятя.
И не щат да избягат...
и живота ми бледен залагат.
Но аз приех гората
и всяка моя сутрин започвах със нея- зората.
Вечер мислите отпращах
и облак за възглавница си хващах.
Ти мина своя път,
Видя и лошото в светът.
Жалко, че не те познавах
и да проговоря все не пожелавах.
И вече не валеше,
и сега дървото не мълчеше...
В мъртва тишина говорейки умря,
в нея аз си тръгвах през изсъхнали поля...
И сърцето ми тъжеше,
защо не го събудих,
то може просто да си спеше...
Стана полунощ,
Задуха буря.
А то не се помръдна...
От къде такава здравина
В неговата смъртно бледна тъмнина....
© Поля Георгиева All rights reserved.
