Навярно бледен и невзрачен
неведнъж съм ви се сторил.
Своето раздадох ви обаче,
даже, мисля, мъничко отгоре.

Защо са ми метафори хиляда?
Такъв аз бих поискал, хора,
застанал и на прага Адов,
да ме помнят - непресторен,

ако ще и някак все отвлечен.
Тук като че ли не ми е място
и по-лесно става с всяка вечер
да си замина с гръмко "Баста!"

До смъртния ми одър седнал,
виждам своя вечен недостатък.
Това сбогуване не е последно,
ще се видим някога оттатък.

И аз наивно пак ще се надявам
за всеки неугаснал отпечатък,
изправени пред портата на Ада,
да си простят душите. Без остатък.