Без рима
Римува ми се времето, в което
деля сълзата си и сричам Бога.
Издишам спомените на сърцето
и дъх по дъх надига се тревога
дали такава рима е възможна,
щом теб те има пролетен до бяло.
И с дъжд по миглите, пък и по кожата,
която вече мене е избрала.
Римува ми се. Разделих сълзата.
Нахраних пролетта. Зачетох Бога.
Изглежда, съм се справила, но вятър
отнесе тебе, миглите, тревогата.
Останах си с предчувствието за рима,
което, казват, топлело понякога.
Е, да, за да те има, да ни има,
е нужно чувство: римата на вятъра.
© Ива Колева All rights reserved.
