Зад Балкана слънчо падна и елека си свали,
а мелодия естрадна вее слънчеви коси.
Пак пътувам с влак за Варна, който тъжно закъсня,
и душата елитарна се пропука – побесня...
 

През нощта това се случи, на студа останах сам,
с малко куче се научих да копнея, без да знам...
Заваляха сто картини – трен, билети и крака,
ден, куплети, залез, име, път, заключена врата.
 

Без дъга светът унива и се скрива в тъмнина.
Ти си мила и красива, аз съм шепот на звезда!
Топлината е щастлива, ще те хвана за ръка!
Пак усмивка те облива, тя е твоята искра!
 

Зад завоя влак изскочи и поехме към дома.
Вън небето теб посочи. Ти подаде любовта.
Аз пътувам, мила моя. Всеки ден е тих. И хитър?
Теб сънувам и бълнувам. Подпис: словото Димитър.