Без заглавие
В лято беше – така и остана,
овдовя планината и тате.
Есен идваше – тиха, с премяна,
от която измръзват крилата.
На сирак онзи миг заприлича
и на лист от дървото отронен,
и на сън чакан, но необичан,
и на ангел от рая прогонен.
Овдовя от молитви и храма,
а летата ми – дните рождени,
в тях изливам тъгата по мама
във море от сълзи, но нетленни.
Продължавам, но чака ни зима
от септември до първото зрънце.
Овдовя планината и взима
и последното мамино слънце.
В лято беше, така и остана,
замъглено в на юни зениците,
до септември с отворена рана
и до края с последната птица.
Този месец мама щеше да навърши 70 години ...
© Анастасия All rights reserved.
