Jul 21, 2004, 5:02 PM

Без заглавие

  Poetry
1.3K 0 0
Този живот не е моя.
Никога не съм го обичала.
никога не съм се сливала с него,
както се слива мъж със жена.
Той беше за мен като зла мащеха.
Аз изривах пепелта от огнището,
носех вода от далечни извори,
бях му слугиня- измекярка,
но никога не станах любима жена.

Дано в следващия
попадна на истинския.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Станка Парушева All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...