Без заглавие

Виж как луната бавно проблясва

из замръзналите зимни дървета,

а помниш ли през есента как листата

падаха и танцуваха своя последен валс.
Летните дни, които си отидоха
и на мястото им настъпи тишина.
Спомняш ли си как тръпнех в твойте ръце,

но сега сенките се губят в светлината
и остава само самотата -

да ми напомня за миналите дни,

които искам да върна.

Иска ми се да не повтарям същите грешки,
които направих тогава.
Сега е зима и тъмнината разгръща

своята черна могъща перелина,

само пепелта от поредната цигара
догаря в нощта.
Върви, но не се обръщай назад,

страх ме е, че ще видиш сълзите ми,

които не мога да спра
и като малки капки кръв

излизат от очите ми.
Искам да те хвана за ръка
и да останем завинаги
така - дори и след смъртта!
За това, което никога няма да върна

и за този, който никога повече няма да прегърна.
Осъзнаваш ли, че сърцето ми не тупти?

Само ехото от разбитите парчета в мен кънти.
Виждаш ли, раните по моите ръце?

Те са от дните, в които се опитвах

да ти свалям звезди.

Върви, знам, че няма миналото да върна

и да мога пак да те прегърна.
Когато дойдеш, ще бъде вече късно,

ще съм някъде далеч, но ти ще си за мен
единственият човек!
След хубавите летни дни настъпи тишина

и единственият ми приятел
остана самотата, защото
аз самата бях самотата.
Тръгна в онази нощ, хлопна вратата

и остави в стаята ми
само тъга и вечна тишина.
Чаках те, да се върнеш,

но така отлитаха годините
и влачеха се мълчаливо дните,
както и нощите... със своята
призрачна тъмнина.
Обичам те, но така и не можах
да призная това.
Излъгах себе си! Излъгах и теб!
Мога без теб, това е лъжа!
Мога без усмивката ти - НЕ МОГА!
Прости ми, ако някъде сгреших,

прости ми, но не успях да намеря

изхода от лабиринта на живота,

водещ до твоето сърце!