Без заглавие
При всеки малък опит за политане,
ти всеки път начупваше крилата ми.
Разбрах, човеко, плачеш за обичане,
закрил с ръце душата си и слепотата.
Изтръгнал моите мостове към слънцето
и кършил на очите ми надеждите.
Аз вярвах в свободата, в зрънцето
и бях хербарий в рамка. Неуспешно!
При всеки малък опит за политане,
изгаряше презрително крилата ми,
разбрах, човеко, не ставаш за обичане,
а аз научих се от нещастните да бягам.
Защото нещастните просто са такива,
но не защото носят много кръстове
намръщени отвън, отвъд прогнили
дори не осъзнават,че са живи...
Аз често срещам мъртво-живи.
Обесени на своята си телена ограда
Приличат си,зависимо-клонирани,
а свободните галопираме в жарава.
© Силвия Илиева All rights reserved.
