Бездна на съжалението
Вълните шепнат тайни, които никога няма да разгадая,
Призовават ме обратно към живота, който продадох.
Сол върху кожата ми, призраци в главата ми,
Те ме пеят към сън в тази водна постеля.
Кълнях се, че ще бъда безстрашен, кълнях се, че ще бъда свободен,
Но приливът само взема—няма да ме носи.
Луната не отговаря, звездите не водят,
Само ехо на обещания, изгубени в прилива.
О, бях моряк, смел и необуздан,
Сега съм просто дървесина, забравена, без име.
Океанът, тя ме обича, но любовта не е благосклонна—
Тя ме притегля по-близо и после ме оставя зад себе си.
И може би това ми беше писано от самото начало,
Винен като грях, но играх го в песен.
Водата прощава, но никога не забравя,
Загивам в тежестта на собствени
те си съжаления.
© Venelin Kostov All rights reserved.