Безименна гара
Безименна гара е моят живот,
като отдавна изгубен,скъпоценен кивот.
А там,на далечният краен перон
стои и ме чака последен вагон.
Години поправях,градих и редих,
цветенца засявах,тревите косих,
със плевели/ грижи/ се борих докрай,
тревогите мои никой не знай.
Любимите хора с последният влак
изпратих,но пак не подгънах ни крак.
Заминаха и децата на разни страни,
сама съм сега между четири стени.
А гарата моя съвсем запустя,
дори и простора навред опустя.
Но все пак на онзи перон аз съвсем
не искам да ходя и гледам смутено.
Животът е мил дори в самота,
защото надеждата - жива е тя
и грее във Слънцето и във Луната,
и денем, и нощем е цяла в позлата.
Във хубави рамки,във албуми свидни
и никой не може със думи обидни
навеки от мене да я отнеме -
скъпите спомени в сърцето стаени.
Всичко това към една мисъл ме свежда -
на гарата моя да сложа табела -НАДЕЖДА.
© Лидия Кърклисийска All rights reserved.
