Безименните гари са милиони,
очите детски – в куфара с тъгата
и тя е бежанец, война я гони...
Ни дом остана, ни душа позната.
И релси се извиват – посивели,
безкраен път към нищото и мрака,
стрелочник, помнещ срещи и раздели,
зелена светлина от Бога чака.
И в сгърчените клони се стаява,
макар и плаха мъничка надежда.
Дано дочакат, но далеч изглежда,
домът им. Господа, нетрайна слава, ...