Кръв ще изпръска перата на огъня
и пламък отново ще погълне сълзите.
Болка нова, черна ще окове сърцето,
пепел - смъртна люлка, топла е.

Ярост облива кръвта
и в червено пак отмъщава за тъгата.
Мъката в ураган превръща се
и злото в сърцето ми ще изсуши водата.

Всяко пламъче в пепелист спомен ще живее
сякаш феникс - живота ще е в прахта.
Дивото умира, отровено от гняв
и ще оцелее единствено страха
от любовта!

Няма сърцето ми да вземе тя,
дори да съм затворена в моята пустота!
Няма сълзите ми да горят замръзналото лице,
дори да се удавя в горчивината на болката!

Черни крила закриват небето.
Писък на животни заглушава
виковете на душата - гневно обсебваща  духа.
Не мога да се помиря
с тъгата!

Обезумяла, мъката опустошава гората.
Сърцето в огън заледява свободата
и в пепел изгубва се вярата,
в пепел ражда се надеждата,
за да умре за теб отново...

Безсилен, ще падне ангел,
без гордост и милост
ще потъна с него в небитието,
отидеш ли си ти с гласа на първите петли.

Разкървавено тупти сърцето,
а думите още давят се в кръв.
Душата - отмъкната с отровата в пръстта.
Сега сме само аз и ти...
Лудост и аз!

С теб в мен нещо умира...
а без теб аз умирам!