БЕЗМЪЛВИЕ
Бих казал думите, които онемели -
растат като дървета някъде във мене.
И в сянката им вечно неспокойно-бледа,
предчувствия таят се - изтънчено-свирепи...
Завързвал ли е някой ръцете на съдбата?!
Горчат ли думите - безмълвна е устата.
Кръвта не подозира и бърза доверчиво
по вените, които се късат и изстива
искрицата в широко отворени зеници.
А близките предмети побягват като птици,
уплашени от вик или от ехо чуждо.
Остава тишината - отблъскващо-ненужна...
Тогава думите нагоре устремени,
след литналото слънце в бездната студена,
изтръгнати от корен, размахват дръзко клони -
в отчаяния опит лъчите да догонят.
И как е нелогично! А може би погрешна
е нашата представа за чуждите стремежи.
Щом иска ти се даже без да ги разбираш -
вървежа им абсурден изобщо да не спира.
Нелепо е да чуваш издъхващата мисъл,
когато срещу нея мракът мътен плисва -
да съска като дим и да пълзи нататък...
Възкръснали словата - безмълвието стряскат.
растат като дървета някъде във мене.
И в сянката им вечно неспокойно-бледа,
предчувствия таят се - изтънчено-свирепи...
Завързвал ли е някой ръцете на съдбата?!
Горчат ли думите - безмълвна е устата.
Кръвта не подозира и бърза доверчиво
по вените, които се късат и изстива
искрицата в широко отворени зеници.
А близките предмети побягват като птици,
уплашени от вик или от ехо чуждо.
Остава тишината - отблъскващо-ненужна...
Тогава думите нагоре устремени,
след литналото слънце в бездната студена,
изтръгнати от корен, размахват дръзко клони -
в отчаяния опит лъчите да догонят.
И как е нелогично! А може би погрешна
е нашата представа за чуждите стремежи.
Щом иска ти се даже без да ги разбираш -
вървежа им абсурден изобщо да не спира.
Нелепо е да чуваш издъхващата мисъл,
когато срещу нея мракът мътен плисва -
да съска като дим и да пълзи нататък...
Възкръснали словата - безмълвието стряскат.
© Любен Стефанов All rights reserved.
