Безмълвно*
Тя: Павлина Соколова
Той: Христина Мачикян
Тя:
Писмото, което ти пиша е глас във пустиня.
Навярно сменен е адресът на твоите чувства,
но моята сляпа надежда до днес не изстина
и пак по опасния хребет към тебе се спуска...
Кажи, че е лудост, допий тази чаша горчива,
която напълнихме двамата с гордост излишна!
Отказвам да вярвам, че тя, Любовта, не е жива,
щом пáри в ръцете писмото, което ти пиша...
Щом още на моите устни лежи отпечатък
(такава целувка във всички животи се помни!)
Пред мен зее бездна. Но аз продължавам нататък...
Една по една ще лепя всички счупени стомни.
... Вали тишина през листата. И пак е Неделя.
Дописах писмото, а после... превърнах го в огън.
Вървя без посока, но вярвам, че ще те намеря,
защото без теб аз не мога, повярвай... не мога!
###############
Той:
Аз някога вярвах на думи и слепи недели
и мъкнех сред дните товара на празни надежди.
Безсънни сърдечни пътеки неспирно катерех
да зърна как никне сред тръните семенце нежност.
И с нея смирено очите си слепи привързвах,
потънал до дъно в страстта на любовната бездна.
Не знаех, че тези пожари угасват най-бързо,
когато до край и до капка в тях тънеш и... чезнеш.
Тогава повехна цветът на надеждата ярък –
там, дето растеше градина, поникнаха кръстове.
Ще можеш ли ти да ми върнеш убитата вяра,
че мъртва любов може пак от любов да възкръсне?
Не казвай ни дума – недей! Нека тръгнем безмълвни
в следите на своите есенно-тъжни порои.
Когато душите ни голи сред тях се прегърнат,
да чуем с теб как любовта ни говори... говори...
Павлина Соколова & Христина Мачикян
__________________________________________________
* Стихотворението беше класирано на второ място
в конкурса ”Писмо до поета” на Литературен клуб ”Многоточие”.
© Павлина Соколова All rights reserved.
