Сребристи и млечни, безплътни мъгли

се стелят в далечни и близки земи,

обвиват земята в напразен копнеж,

сестри на снега и елмазния скреж.

Безшумно прокрадват се в мойта душа,

с мълчание болките да заглушат

и тихо ще свирят по струните ѝ

мелодия скръбна в най-мрачните дни.

Животът без милост прегазва съдби,

светът безполезни тиради реди

и изход уж няма в порочния кръг,

по пътя единствен към Страшния съд.

В балони отделни затворили се

човеците спят. Като стадо овце

отричат че вълци ги вардят отвън,

глупците изяждат, потънали в сън.

И белите врани пак бият набат:

"Станете! Излезте! Врагът е зъбат!

А вие - потънали в кухи мечти

лениви, безволеви, слепи глупци!

Венец на Твореца, а жалки сте днес

защото покорство е взело превес.

Недейте да спите, а чуйте вика

отчаян на вашите родни чеда."

"Тя - наш'та е свършена"- казвате ми

"Те всички - едни са, крадци, маскари!"

" Какво от това, да не би у дома

властта да държи някой друг, а не аз?"

Не ми е в присъщо да скланям глава

не искам и няма да се покоря.

Дори да затяга въжето врагът

бунтарите мислещи ще победят!