Послепис:

За онази що не искаше да се събуди.

Няма живот!

Черните планини посивяха.

Какво очакваше ти?

Да умреш, без да има последствия ли?

Мълчи!

Казват, че след Смъртта нищо не остава,

но ти знаеш, че не е така.

Твоята душа не умира.

Постигна го!

Не е било желание, а мимолетен вопъл.

Вопъл деформирал се в неизкупен грях.

Само да можеше да видиш какво остана от Тях -

само прах!

Съжалявай!

Твоето наказание е твоята стоманена верига.

Ти сложи си я сама.

Твоята казън е твоята вечна прокоба,

превърнала се в ужасяващ страх!

Няма живот!

Да не би друго да очакваше?

Полето напоено със сълзи отдавна увехна.

Тогава ти не съжаляваше,

сега - погледни!

С твоята смърт, загива всичко що създала си.

Не мълчи!

Освободи душата си отново!

Погледни!

Твоят свят можеш да го създадеш отново.

Това си ти: животът.

Без теб, всичко живо не живее -

то е жив мъртвец,

трябваше да следваш

съдбата си на Творец.

Няма живот.

И вечните гласове вече не шептят.

Твоето проклятие е твоят дар.

Да вдъхваш живот на всяка твар.

Живей...

Тихо е.

Тя мълчи.

Жена обвита в бяло одеяло

в сребърен ковчег лежи.

Скръстени ръце, затворени очи,

тяло непокътнато от времето

в леден затвор стои.

Тя спи, но не сънува.

Диша, но не живее.

Сърце туптящо,

и в същото време спряло.

Жената не чуваше.

Направи избора си:

тя предпочете

завинаги да заспи.