Безснежно
Не искам сняг. Душата ми го помни
в сподавения шепот на мечтите,
затънала сред преспите огромни,
да се затоплят пръстите - преплита.
Не искам сняг. Но той вали и свети,
от студ надвисват стрехи натежали.
Белеят всички къщи и дървета,
подгонени от ветрища и хали.
Не искам сняг. Но споменът ме връща,
пред мен се вие бялата пъртина
и ме отвежда в бащината къща
край топлещия огън на камина.
Не искам сняг. Но зимата чертае
пленителни извивки по стъклата,
картини с чудни плетеници вае,
през тях наднича призрачна луната.
Не искам сняг. А може би го търся,
да завали и всичко да затрупа.
Сломени, сетивата да разтърси,
полепналите сажди да изтупа.
Да заблести, стремежи да възвърне,
безпаметни надежди да пробуди.
И светлината ярка да превърне
в сигнален фар пред пътищата трудни!
© Антоанета Иванова All rights reserved.
