Край пътя паметник,
букет от рози, символ на скръбта,
една жена във черно, коленичила пред него
чака да я прибере при себе си Смъртта.
Безумието взе поредната си жертва,
по пътищата злоба и омраза,
сякаш Дяволът полага клетва
жестокостта да е поредната зараза.
Майката ридае, колите профучават,
безчувствие смразяващо отвсякъде цари,
това ли почернените майки заслужават,
смилете се над тях и спрете, защо са ви сълзи.
Варна, 2016
Гавраил
© Гавраил Йосифов All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
