Тъга попиха белите ми дрехи,

проникна вътре в тях и в мен.

Да бе донесла мъничко утеха

в своя мрачен дъх, студен.

Да бе донесла малко радост

тя на своите криле -

сред горчилката на капка сладост

бих се радвала като дете.

В косите ми оплетоха се птици -

крясъците им са туй, което чувам...

И знаеш ли? Зададох си въпроса

дали изобщо някога си струва

да продължа по пътя си отново безутешна...

С дрехи, почернели от тъга...

С очи студени, привидно бездушна,

а зависима безумно от света.