Бидейки нощ
Слънцето си отива. Сянката наближава.
Но светлината на нощта ме прегръща
в обятията си. И страхът и мракът си отиват.
Затваря очите ми. Отключва сърцето ми.
Шепти ми, че едва сега проглеждам.
Че преди била съм сляпа за истината.
За себе си. За вярата. За надеждата.
За несломимата целувка на любовта.
Любовта към мен. Към него. Към света.
Тогава тръгнах към нея. Хванах ръцете ѝ.
И полетях влюбена в живота към смисъла.
И така, бидейки нощ, открих красотата на деня.
© Надежда Боянова All rights reserved.
