Бисерче в мида
Бисерче в мида
. Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава.
Нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай.
Ивайло Балабанов
Някак дълго надеждица плаха да вдигна живота си кътах
над безволеви думи и бездни, насън и наяве,
че додето съм дирил среднощ към сърцето ти пътя,
някой друг призори е на прага му пръстен оставил...
Знам, че Господ все мери съдбата с различни аршини -
на един кюлче злато дарява, на мен – чувство седмо:
да отгатвам кога под дъгата на пръсти ще минеш
и където с дъха си разлистваш пустини – да гледам.
Но в живота, макар да е с радост препълнена чаша,
двата края не свързал, ще дръзна ратай да ви стана.
Да почистя обора, да водя овцете на паша
и да кърпя в душата ти всяка нащърбена рана.
А когато на двора до смърт уморен се клатушкам,
да ми носиш вода, да изплаквам прашасали мигли.
Сръчно твоят съпруг на верандата тънката пушка
ще почиства през ден, пък току някой път я надигне.
И тъй както дошъл съм, без вест посреднощ ще си ида,
но какво ще отмъкна с очите си в порив последен,
освен твоята нежност – припламнало бисерче в мида –
без която светът ще осъмне от беден по-беден...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
