Блага отвара
Онази вещица с котлето прекатурено
в чертите свои вече аз не разпознавам,
вода мълчана сложих, обич, луди бурени,
и ето ти – отвара блага – за забрава.
Метлата си открих в горите, най-бездънните
от мойта нова същност там се беше свряла.
—Що дириш, вярна моя, там и ти сред тръните?
Да бе поне ме взела с тебе, полудяла,
навярно съм. Но ти поне си си със всичкия,
помагай! В името на светлата магия!
Къде ли котаракът скита се, добричкият?
Дай да политнем! Нейде все ще го открия.
И къщичката моя стара, уж най-милата
я няма... уж приятели, а с мен сте груби!
Е, драги мои, днес си върнах вече силата
и търся вещер – ако смее да се влюби...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
