Блян
А нощем Луната заплаква без звук,
тя вижда Земята прекрасно отгоре,
далечни земи, океани на юг,
красиви градини, обичащи хора,
а аз съм безкрила, закотвена тук,
сред делници вехнещи вечер в умора.
Изплиташ ми сребърни люлки в съня.
Обсъждаш ме тайно и с розите в двора,
но знаеш, че аз съм от странните хора.
Крилата си крия и чувствам вина.
Душата копнее за лъч светлина,
за въздух звезди... Да се рее в простора.
Високо, високо без сън и умора,
да види усмивката твоя Луна.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
