Бог мой
БОГ МОЙ
“О, мой Боже, правий Боже –
не Ти, що си в небесата...”
Христо БОТЕВ
...Е, днес и тук не става реч за вас –
днес моята съдба боли и пари.
Синай пламти със оня трънен храст
и не догаря,
но аз вървя през моя пуст Синай,
на моя Бог по дирите неясни
и пътят ми през дните няма край,
завоите са стръмни и опасни;
през пясъците няма брод за мен
и е миражна моята Юдея...
...вървя, на своите миражи в плен,
в небето
мое жарко слънце грее
и търся в неродени светове
на моя Бог Голготата и кръста,
и прекосявам тъмни векове,
и диря свой Йордан,
за да го кръстя...
А всяко “днес” след утре става “вчера”.
Синай пламти. Генисарет е тесен.
О, Господи, мой Господи, къде си?
Ще те създам, ако не те намеря!
Защото Бог се става и с принуда –
с предателство, с мъчения, с Голгота;
и всеки е Пилат, или е Юда
– типични персонажи от живота –
и се повтаря с всеки следващ ден
и с всеки жив трагедията вечна,
и всеки търси – също като мен! –
свой собствен Бог под небеса далечни.
И всеки дири свой Ерусалим,
тъй както търся Божи гроб за мене;
пред мене моят храст гори без дим
и в пламъка му образи се сменят.
Аз търся пещерата с мрака блед,
където някой ден ще го положа
и ще поставя камъка отпред,
за да прикрия сетното му ложе.
Аз търся моя Бог и хълма див,
където да приеме мъки кръстни.
Защото той не ми е нужен жив –
той трябва да умре.
За да възкръсне!
Защо ми е?
Защо съм все на път?
Защо ми трябва второ възкресение?
Вън пада мрак. Затваря се кръгът.
А краят идва с мисъл за спасение.
Аз трябва да намеря Бог и кръст,
и своя стръмна Via Dolorosa,
свой Юда, за да го посочи с пръст,
и свой Пилат, за да реши въпроса.
Знам, сложно е да следваш диря в мрак,
а Гетсиман е някъде в мъглите,
и няма богове, и няма знак...
...но аз съм все пак длъжен да опитам.
Защото пътят изтъня пред мен,
защото идва краят на живота
и ми е нужен Бог за сетен ден
и лична неизползвана Голгота.
Защото “днес” ще стане утре “вчера”,
а този пренаселен свят е тесен.
– Мой Боже, обади се в мен! Къде си?
Ще те създам, ако не те намеря!
Макар да няма сигурност в това,
че ти, приел страдание за мене,
когато китките ти прикова,
ще си Спасител, ще си ми спасение.
И днес е още нерешен въпрос,
дали, преди мъглата да се пръсне,
ще искаш – Йешуа или Христос –
за мене да умреш? И да възкръснеш?
Е, вашият възкръсна! Но дали
спасени крачите край мен към ада?
Той своето страдание изстрада –
мен моята си болка ме боли!
Неверник съм и винаги съм бил,
а колективният Спасител мами!
Аз предпочитам мой Имануил
да ме спаси от личните ми драми.
И съм готов – тъй както всички вас! –
открия ли го, не да чакам чудо –
да го целуна в полунощен час,
да съм Пилат, да съм си личен Юда,
оцет да купя, да поръчам кръст,
да му помагам в пътя към Голгота
и да го разпна в целия му ръст,
очаквайки да се прости с живота;
и в пещерата, тъмна като в рог,
да спусна тялото му нощем късно.
Защото само тъй се става Бог –
като умре. И може би – възкръсне.
Не ми е нужен жив, добър и тих –
на мен ми трябва второ възкресение.
Затваря се кръгът.
До днес греших –
днес имам остра нужда от спасение.
А че съм бил и Юда, и Пилат,
и за оцета в палещата жега,
ако наистина е Бог и свят –
ще ми прости.
Тъй както аз на него!
Пресичам Галилея в адски зной –
вървя към “утре”, идейки от “вчера”
и търся своя Бог.
Къде е Той?
Да го създам ли, щом не го намеря?
...И крача днес през пясъци и прах.
Синай пламти, Генисарет е тесен...
До днес ни Бог, ни сянка не видях –
да продължа ли?
Боже мой, къде си?...
© Валентин Чернев All rights reserved.
